Прочетен: 2353 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 28.06.2018 21:35
И то, не, че съм нещастна или нещо ми е тъжно. Напротив, чувствам се много добре. Спретвам си разнообразни приключения, имам доста приятели, даже и работата ми е интересна. И все пак не съм удоволетворена.
И забелязвам една интересна тенденция напоследък. Колкото по-интересен ми става живота, толкова по-неудоволетворена се чувствам. Сякаш всяко забележително събитие, което се случва отваря още по-голям апетит за още и още интересни събития.
Всеки нов човек, кото срещам има някакви качества, с които ме превъзхожда и аз полудявам от стремеж да го достигна, да постигна и аз тези качества, та ако може и да го задмина.
Откъде се появиха в мен такива амбиции направо не знам. Един приятел в далечното минало ме упрекваше именно в липсата на амбиции .... е, може и да ставаше въпрос за учене или нещо подобно, но аз наистина не помня някога да съм била особено амбициозна. Какво ли ми става напоследък!?
Ето, за последните 6 дни не съм тичала само един. А вчера и днес валеше, но аз пренебрегнах този факт и пак тичах. Е, по някакво чудо Господ се смиляваше над мен и точно в моментите, в които излизах, дъжда намаляваше почти до спиране. Но факта е, че бях готова да тичам и в дъжда. Дали не прекалявам малко?
Нещата се влошиха след последното състезание, на което се представих сравнително добре, но с мен беше едно момче, което беше доста по-бързо от мен и през цялото време ме дърпаше напред. Аз непрекъснато се ядосвах, че се мъча да го достигна, вместо да си тичам/вървя с мойто темпо (каквато беше идеята), но в същото време не ми се отказваше, а когато вече си мислех, че не мога повече и му се молех да спрем за почивка, той пък не ми даваше да спираме.
И се качих на проклетия връх с последни сили и вместо да се закълна никога повече да не се подлагам на такива изпитания, още на втория ден след състезанието бях на пътечката за тичане и сега всеки ден се чудя накъде да хвана да тренирам за денивелация ......
Ужас! На тия години!!!!
А преживяването вчера беше наистина интересно, защото бяхме с мама на село и докато тя поливаше парника (при целия този дъжд!!!) аз, разбира се, излязох да потичам.
Ние живеем на края на селото, но за да имам изкачвания реших да тичам към другия му край и от там в посока на едно манастирче. Докато пресичах цялото село, не срещнах нито един човек.
Появиха се отнякъде само две кучета, които за щастие се оказаха дружелюбни, а едното от тях ме хареса и реши да тича с мен. Възможно е да не беше виждало тичащ човек откакто се е родило.
Докато тичах по черния път видях само едни следи от диво прасе, а когато стигнах до точката, до която си бях определила да тичам, от близката гора се чуха някои доста странни ревове, каквито не бях чувала никога. Реших, че може да е мечка, но и да не беше мечка, беше някакво едричко животно. Предвид, че и в селото не видях жив човек, представяте си на 4 км от него каква истинска пустош беше. И в това мрачно време ....
Дадох кръгом и пак напред .... Този път в селото срещнах един местен престъпник, една котка и един кон, ако не броим четиримата старци заседнали в кръчмата ....
„Воденицата не се върти от водата, която е изтекла.“ - арабска пословица
Здраве, щастие и успех!
А иначе ти отива -
https://www.youtube/watch?v=3CUr0bnDCfM